Кратко ръководство за загрижени майки и татковци
Илюстрация: Shutterstock
Вероятно всеки родител, на когото отговорността не му е чужда, иска детето му да бъде успешно, но понякога това желание води твърде далеч.
Някои карат децата си да участват във всякакви видове извънкласни дейности, номерът на класната им е на бързо набиране и дори бягат от работа, за да подадат заедно с детето документите му за университета. И наистина – как е възможно да доверите подобно важно действие в ръцете на 18-годишен?!
През моето детство излизахме от вкъщи сутрин и целия ден прекарвахме на колело из квартала, катерехме се по дървета и изследвахме мазетата. Нямахме телефони и смарт часовници, благодарение на които родителите да ни следят и всичко, от което се интересуваше майка ми, бе да съм вкъщи за вечеря. Разбира се, от тогава много неща се промениха и въпросът за безопасността се превърна в ключов. Но заедно с тоталния контрол на движението на детето се случи и нещо друго – родителите все по-често започват да се месят и в останалите сфери на живота му.
Терминът „родител-хеликоптер“ за пръв път се използва в книгата „Децата и ние“ на д-р Хаим Гинът през 1969 г. Именно такова определение дават тийнейджърите за родителите, надвиснали над тях по този начин.
Класическите родители-хеликоптер по-често се срещат у гимназистите, тъй като в тази възраст учениците са напълно в състояние да се грижат за себе си, но обезпокоените мами продължават да звънят на учителите, заради лошите оценки, лично правят график за заниманията на тийнейджъра, а после затварят очи при мисълта къде ли ще живее детето на квартира, когато го приемат в университета. Но в наши дни този стремеж към тотален контрол се проявява доста по-рано.
Любопитно е, че причините, които карат родителите да се превърнат в строги директори, контролиращи едва ли не всяка крачка, звучат доста аргументирано. Дали ще е просто, заради чувството на тревога и желанието да защитят детето от неудачи и разочарования, дали да компенсират собствената си самота в детството или под влияние на други родители, които непрекъснато изтъкват успехите на децата си – резултатът, като правило, е един: прекален контрол, свръхзащита и завишени очаквания.
Но, както е известно, добрите намерения… Ако родителят винаги присъства и сянката му се вижда зад гърба на порастващия, и направлява, подсказва и заставя движението му напред, като впряга всичките си усилия, за да предотврати даден проблем, то как тогава детето ще се научи да се справя само? И как да не попадне в лапите на тревожността и депресията, когато в него живее „духът на победителя“, който го кара да отговаря на огромен списък от изисквания?
Разбира се, никой не иска да напряга децата, а най-ужасното е да отгледаме неуспешен човек. Искаме да направим всичко правилно, да обезпечим светло бъдеще, в резултат първокласниците учат английски, френски, немски, ходят на ментална аритметика, три пъти седмично се занимават със спорт и, о, Боже, все още им е свободна неделята сутрин!
А най-поразителното е, че якето, шала и шапката на подобни първокласници са обличани от родителите с думите: „Давай да бързаме, че ще закъснеем за следващия кръжок.“
Просто не завързвайте обувките на 5-годишното си момиченце, когато то може да се справи само, и не я обличайте – тя това го умее.
Не е нужно непрекъснато да обсъждате с учителите кога, какво, как и защо.
И не бъдете ходеща енциклопедия, която отговаря на всички въпроси на детето – това далеч не стимулира любознателността му. Дайте му възможност само да стигне до отговора на въпроса „защо“.
Родителят трябва да бъде творец, който поощрява желанията и изслушва разказите за свършената работа, а не директор, който поставя задачи и следи графика на изпълнението им.
Не се вглеждайте в детето си сутрин, обед и вечер, складирайки в главата си само най-лошите резултати. Отървете се от негативните мисли за бъдещето и престанете да си задавате въпросите: „Какво ще стане, ако нищо не излезе от него?“, „Защо тя е толкова срамежлива – как да повиша увереността й?“. Просто престанете.
И ако децата ви са пораснали достатъчно, не приемайте лично факта, че са решили да вървят по свой собствен път. В края на краищата, те са длъжни да живеят с нас, докато станат пълнолетни, и най-важното, на което трябва да ги научим, е да носят отговорност за собствените си постъпки.
Текст: Анастасия Хелницкая, превод: Надя Горанова
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари